„...Човек трябва да работи като селянин и да мисли като философ...” Жан-Жак Русо, из „Емил, или за възпитанието”
Античност
Историята на днешния Драгушински край и хората, които го обитават, е неотменна част от историческата
съдба на българските земи. Макар, че до сега не
са правени специализирани археологически и исторически проучвания, на много
места из землището на Драгушиново са намирани монети и предмети с античен
произход. В околностите на селото са намирани сребърни монети, датирани от времето
на римските императори Александър Север – царувал от 222 г. до 235 г. и Каракала (188-217 г.); както и керамични
съдове, съдържащи кремирани човешки останки и сребърни и златни монети.
Предполага се, че богатите на желязна руда бигорови
скали на ридовете около Драгушиново, са били
използвани за железодобив навярно още от античността. Специфичното разположение
на параклиса Свети Дух на сравнително
отдалечения от селото връх „Дабето” предразполага към търсене на аналогии с
познатите тракийски светилища от Средногорието и Горнотракийската низина на
легендарните беси...
Средновековие
Територията,
върху която е разположено днешното село Драгушиново и неговото землище, влиза
сравнително късно в състава на Българската държава. От утвърдените в
българската историография факти се знае, че едва през 809 год., след като
страховитият български хан Крум превзема важния стратегически център Средец
(София), започва присъединяването на гъсто заселените с (пра)българи земи в
централните и югозападни части на Балканския полуостров, а неговото
обединително дело бива завършено от Персиян (836-852 год.). С оглед на това би
могло да бъде казано, че навярно някъде по това време и земите на днешния
Драгушински край са станали част от България.
И макар че
влизат сравнително късно в границите на Първото Българско царство, предците на
днешните драгушинци оказват упорита съпротива на опитите на ромейския
(византийски) владетел Василий II
Българоубиец да завладее и техните земи.
Големият
приятел на Драгушиново, учителят-историк и краевед Крум Иванов в своя
непубликуван летопис на село Драгушиново твърди, че през 1003 год., в
местността „Гръчки дол”, находяща се
на около километър и половина югоизточно от днешното село, се е разиграло едно
кръвопролитно сражение между армията на ромейския император и армията на
неизвестен местен болярин, подкрепящ владетеля на Перник – Кракра, вследствие
на което почти цялата византийска войска била избита. От тогава според него, не
само тази местност носи названието „Гръчки
дол”, но и разлагащите се човешки трупове и съпровождащата ги миризма дали
специфичния псевдоним на Горната махала на селото, до която имало видни и самоков
и превърната по-късно в Долна махала на нововъзникналия град – „Лешпер мала” (от леш – останки от разлагащи се трупове).
Не по-малко
упорита е била съпротивата на местните хора и срещу връхлитащите османо-турски
орди в края на XIV и началото на XV век, когато землището на днешното село
Драгушиново отново се превръща в арена на кървави сражения. За водените повече
от четвърт век военни действия свидетелстват не само османски летописи и
български и сръбски хроники, но и народни песни, предания, легенди, а дори и
редица топоними (имена на местности).
Османското владичество
Първите
писмени сведения за Драгушиново като автономна селищна единица са още от зората
на турското робство над българските земи. Под името Драгушин селото се
споменава в редица османски данъчни регистри и други административни документи
като съставна част на Самоковската каза за времето между XVI и XIX век. Макар и неголямо, в селото е имало църква и свещеник
през цялото време на турското робство. (В съкратен османски опис, съставен през
1523 г., селото е записано с името Драгушин, с 61 християнски домакинства
и 5356 акчета приход. По същото време населението
на Самоков през 1524/25 г. се състои от 43 мюсюлмански домакинства и 111
християнски).
При
завладяването на този край в края на XIV и
началото на XV век
турците заварили по течението на Искъра три работещи с водна енергия самокови и
множество пещи (видни). Към края на турската власт през ХIХ век, близо половината от
четиринадесетте самокови в Самоковско и извън него, били локализирани върху
землището на Драгушиново. Наред със самоковите, турците заварили по тези места и
т. нар. „Коруба” – грандиозно за времето си водопреносно съоръжение,
изградено от камък, дърво и кожа по силно пресечените склонове на именувания от
драгушинци „Главен рид” (в дн.
географски карти „Шипачански рид”).
Течащата по него вода от р. Бистрица достигала до почти всяка точка от землището
на селото и била използвана както за нуждите на железодобива, така и за
напояване на градини, ниви и ливади.
Съществуват
няколко съхранени в народната памет предания за тази отдавна отминала епоха.
Според едно от тях – записано в началото на ХХ век от самоковски краеведи, село
Драгушиново е по-старо от град Самоков. Само по себе си то разкрива един твърде
интересен факт – за възникването на Самоков сякаш от нищото в най-мрачните
времена на робството и неговото бързо израстване като „пръв град на Запада” в
пределите на огромната Отоманска империя. Според друго местно предание,
записано от Димитър Игнатов Домишляров, но непубликувано до днес, преди да
дойдат турците, на мястото около параклиса Свети
Дух, било разположено богато и процъфтяващо селище – най-голямото в
подножието на Рила с над 4 500 души население, като до него достигала
водата от Корубата. Турците го
разрушили и избили почти всичките му обитатели. Бил пощаден единствено чифликът
на Драгушин, намиращ се на мястото на днешното село и работещите в него
ябанджии (пришълци) чак от Венско (може би Виенско?), което предразполага към търсене на аналогии с
добре известния факт относно разпространението на базирания върху енергията на
течащата вода железодобив на Балканите от митичните саксонски рудари...
Разположено върху добре усвоени в стопанско
отношение земи и обитавано от население, притежаващо умения както за
селскостопански дейности, така и за упражняване на авангардни за времето си
технологии, свързани с производството на желязо, Драгушиново било относително
богато и уредено село дори и в най-мрачните времена на робството. Годишно тук се
отглеждали над 1500 овце и кози, над 250 коня, над 400 вола, крави, биволици и
биволи. Широкото използване на овчата и говежда тор спомогнало за продължителното
практикуване на двуполната система в
земеделието, при която една година нивите се засявали и една година били
оставяни „да почиват” във вид на угар (орници). (По същото време на много
по-благоприятни в агро-климатично отношение места по българските земи, а и в
Европа, се работело по т. нар. „триполна”
земеделска система, при която нивата била една година изоравана и засявана,
след това само изоравана и едва на третата – отново изоравана и засявана.)
Отглеждали се пшеница, ръж, ечемик, овес, просо. Огромните поливни площи
позволявали получаване по две реколти
сено, както и правенето на различни земеделски експерименти, свързани с отглеждане
на зеленчукови култури, овощни дървета и дори лози...
По време на
османското владичество огромните данъчни задължения на християнското население
на Драгушиново към турската държава били погасявани главно с изплавена желязна
руда, с произведено желязо и с дървени въглища. Наред с това, в неактивния
есенно-зимен сезон част от мъжкото население на селото било ангажирано с превозването
на желязо до пристанищата на Солун и дори Родосто със собствените волски и
биволски впрягове.
Близостта до
Самоков, в който живеело компактно турско население, (макар и в по-голямата си
част съставено от приели мохамеданството тукашни шопи), което било почти
непрекъснато въвличано във водените военни действия от Османската държава в
Централна и Източна Европа и съпровождащото това участие заграбване (от Европа)
и изразходване (в Самоков) на парични средства и материални ценности, безспорно
е спомагало и за икономическо преразпределение на общественото богатство от непроизвеждащите
към произвеждащите социални групи. Навярно затова в Драгушиново и до днес биха
могли да бъдат открити монети с датировка от XVII до XIX
век от почти цяла Европа, използвани навремето както за обращиние, така и за
изготвяне на красиви женски накити, както и странно изглеждащи за тукашната пасторална
среда предмети, присъщи предимно на централноевропейската градска култура...
Наред с това,
активната селскостопанска дейност и наличието на множество самокови и видни в
Драгушиново през този период, спомагали не само за въвличането на обитателите
на селото в активни стоково-парични отношения, но и за прииждането на хора,
търсещи по-добра икономическа реализация от близо и далече. Разгадаването
тайните на родословното дърво на днешните обитатели на селото води до праотци,
дошли тук не само от сравнително близките райони на Ихтиманско, Костенецко,
Софийско, Радомирско, Банско, Врачанско, но и от Сръбско, Гръцко, а даже и от Русия...
В смутните
времена на робството благодатната и добре усвоена от човешкия труд земя на
Драгушиново привличала не само турските бейове, които били собственици на
функциониращите като чифлици самокови и видни, но дори и евреите от близкия
град. Според все още непубликуваната Хроника
на семейство Арие от Самоков, именно землището на село Драгушин било
предпочитано място за инвестиции в сложни технологични начинания като фабрики и
механични дараци, а и място за отдих, където сред лозови масиви били построени
красиви семейни вили. В една от тях – на Челеби Аврам М. Арие Втори, винаги
когато идвал по тези места, отсядал валията на Дунавския вилает и виден турски
реформатор Митхад паша (1822 – 1884 г.)
През 1869
година е съградена църквата „Свети Тодор”, като според преданията преди нея на
брега на Искъра е имало друга – по-голяма, към която е имало и килийно училище.
По това време по-будните деца от Драгушиново вече учели както в тукашното
взаимно училище, помещаващо се в сграда до църквата, така и в Долномахаленското
училище на Самоков. В създадената в Самоков през 1866 год. Земеделска каса,
отпускаща високолихвени заеми на селяни от Самоков и околните села, от село
Драгушиново бил внесен капитал в размер на 3100 гроша.
В епохата на
Възраждането много драгушинци се включили в големите обществени движения на
българите от Самоковско – за премахване на ангарията, за национално и църковно
еманципиране, за новобългарска просвета. Според местни предания, по време на
една от обиколките си из българските земи, Васил Левски се срещнал с будни
младежи от Драгушиново в един егрек, разположен до пещите (видни) в близост до
Старио друм и ги приобщил към идеите за национално освобождение. А Крум Иванов
твърди, че по време на Априлското въстание единственото сражение между турските
башибозуци и българите от Самоковско станало в близост до местността Кралица, където чествалите празника
Свети Дух драгушинци приютили ранен четник в битката при недалечния
Средногорски връх Еледжик и избили до крак кръвожадния отряд на преследващите
го османци. В това сражение загинала и
една чудно красива девойка от Драгушиново на име Богдана, на чието име била
кръстена местността, където била убита и погребана далеч от селските гробища,
за да не разберат за станалото турците...
Освобождението от турско робство
През
мразовития декември на 1877 год. руската армия почти без никакви сражения
завзема Драгушиново и Самоков. На 30. XII. 1877 год.
(ст. стил) руският генерал Н. Веляминов пристига в града. Така и по тези земи
настъпва модерното свободно време, през което и населението на Драгушиново бива
въвлечено в значимите исторически събития на Княжество България и Третото
Българско царство.
Модерността и Драгушиново
Още в първите
години след Освобождението започнало преразпределенито на изоставените от
турците земи, (разположени предимно по течението на река Искър и свързани със
съществувалите в рамките на землището на селото във вид на чифлици самокови и
видни) и формирането на онези собственическо-административни отношения на най-важния
капиталов ресурс – земята, които макар и модифицирани по времето на социализма,
останали почти непроменени през следващия век. Собствеността върху земята в
Драгушиново била структурирана в следните видове:
Ø
Частна собственост върху селища, ниви и ливади.
Ø
Общинска собственост върху мерата (герено) на
селото, използвана от всички домакинства главно за пасище.
Ø
Държавна собственост върху макар и ограничения
горски фонд.
За времето
между 1878 год. и 1944 год. Драгушиново отново се очертало като едно от най-богатите
села в границите на Самоковската околия. Според Юбилеенъ сборникъ “Българското село” площта на селските дворове
била между 1 и 2 декара, като самите дворове били оградени с дувари и плетове.
Повечето от къщите били масивни, оборите и плевните – паянтови. Средната площ
на обработваемите земи, (ниви и ливади) от едно домакинство била между 50 – 70
декара. Продължавало използването на двуполната земеделска система, като наред
с традиционните земеделски култури било увеличено отглеждането на внесените през
предходния период в Европа от Америка и добре виреещи на местните почви
картофи, царевица и боб.
Макар и
населението на Драгушиново през този период да нараствало, т. нар. „глад за земя” бил компенсиран чрез
изкупуването на ливади предимно по левия бряг на Искъра от обеднели и
лумпенизирани граждани на Самоков, откупили ги преди това от техните бивши
турски собственици, както и чрез разработването на слабо продуктивни земи по
ридовете около селото.
Таблица 1 – Население на село Драгушиново
Година на преброяване: 1934 г. 1948 г. 1956 г. 1975 г. 1992 г. 2001 г.
Души - брой : 818 914 963 883 798 746
Както и целият български народ, и мъжете на
село Драгушиново масово участвали във войните за национално обединение: Сръбско
– Българската (1885 год.); Балканската
(1912 – 1913 год.); Междусъюзническата (1913 год.) и Първата световна война
(1915 – 1918 год.) В тях загинали 18 воини от Драгушиново – над 1/6 от мъжкото
население на селото в най-витална възраст: ефрейтор Зл. Хубавенков и редниците:
А. Генов, Б. Пандурски, В. Виднярски, Г. Велков, Г. Сарафски, Г. Гергинов, Д.
Дашов, К. Московски, М. Митов, П. Зашов, П. Терзийски, С. Бондов, С. Бармов, С.
Терзийски, Т. Генов, Т. Терзийски, Х. Виднярски. При избухването на Балканската война в 1912 година 1 човек от селото е
доброволец в Македоно-одринското опълчение.
По време на
продължилата близо едно десетилетие мобилизация на мъжете от селото, жените на
Драгушиново поели цялата отговорност по упражняването на тежките
селскостопански дейности – те не само жънели, но и орали земята, не само
хранели животните, но и косели трева, при това продължавайки за бъдат и
всеотдайни майки на многобройната си челяд...
От тази епоха
е съхранено и едно прелюбопитно предание: След спирането на напредването на
българската армия по време на Балканската война на укрепените линии на Чаталджа
и Булаир и опита на турците да организират контраофанзива, (някъде между
ноември 1912 год. – януари 1913 год.), самоковски
цигани помислили, че турците скоро ще се върнат и се втурнали в Драгушиново да
грабят кой каквото може. Явно самоковската власт не била в състояние, или
просто не искала да се справи с този проблем, защото жените от селото
организирали и собствени отряди за самозащита...
Силното политизиране на българското общество
след рухването на бляновете за национално обединение и последвалите
икономически трудности, свързани с изплащането огромните репарации, не
подминало и Драгушиново. В следвоенните години роденият в Драгушиново Васил
Домишляров е бил един от съратниците на Александър Стамболийски в Самоковско.
Като председател на околийското ръководство на БЗНС и окръжен съветник,
участвал в създаването на земеделски дружби в Самоков и околните села, както и
в реализирането на множество обществени начинания – строежи на нови пътища в
Самоковско, изграждане на училища и пр.
Въпреки
осезаемото влошаване на качеството на живота и на драгушинци през този период
като цяло те остават чужди на радикалните леви идеи и съпътстващите ги призиви
за коренна обществена промяна чрез масови терористични действия – те просто
разчитали на своето трудолюбие като единствена възможност за обществен напредък
и се водели от присъщото си прагматично мислене. Именно затова – за разлика от лумпенизирани
граждани на Самоков и множество селяни от околните села, няма нито един
драгушинец, участвал в кървавите септемврийски събития през 1923 год. и последвалите
ги смутни времена...
В края на
30-те и началото на 40-те години на ХХ век и в Драгушиново вече било налице
известно повишаване на жизнения стандарт. През този период фабричните плугове,
теглени от коне повсеместно заменили ралата, теглени от биволски и волски
впрягове. Били внедрени по-високо продуктивни семена – и при зърнените култури,
и при картофите. Редица по-богати домакинства закупили вършачки и веячки.
Построени били нови мандри, мелници и дъскорезници. Селото било
електрифицирано. Била построена нова училищна сграда, създаденото през 1910
год. местно читалище значително обогатило своя библиотечен фонд.
Съгласно
правното действие на въведените нормативни разпоредби в края на 20-те години на
ХХ век село Драгушиново било общински център, в който влизало и село Злокучане.
Близостта до
Самоков и София спомагала не само за обвързването на местната икономика с
националната система на стоково-парични отношения, но и за проникването на
достиженията на авангардната градска култура и в Драгушиново. Не е за учудване,
че в редица селски домове освен електрически лампи вече имало и радиоапарати, и
присъщи на градската култура мебели и съдове. Почти цялото население било
грамотно...
Ерата на социализма
При всички последващи опити да бъде
сакрализирана, първоначално датата 9. IX. 1944 год. просто минала и заминала в битието на драгушинци,
без почти никой да подозира за коренната промяна на живота им, която щяла да
настъпи след нея... Обитателите на селото продължавали да обработват своите
ниви, ливади и градини, да отглеждат любимите си животни, да ходят на църква и
да организират своите празници. Дори купували ниви и ливади от „усетили” полъха
на предстоящата промяна граждани от Самоков, бързащи да се освободят от
замислената да бъде одържавена, вече ненужна собственост.
И тогава, на 16.
10. 1950 год. 46 учредители от селото направили първия опит за създаване на
ТКЗС. Той бил неуспешен – учреденото ТКЗС се разпаднало. Твърде скоро обаче, обичащите
своята макар и неголяма по размири частна собственост драгушинци и опитващи се
да я съхранят с дребни селски хитрости, навярно „минавали” през предходните
исторически епохи в условията на различни обществени устройства, но зачитащи
неприкосновеността на правото на собственост, имали уникалната възможност да се
запознаят на практика с изказаната близо половин век по-късно идея от великия
социолог З. Бжежински, че „нацизмът и комунизмът не представляват нищо друго
освен модерни варианти на варварството”...
В изпълнение
на историческите решения на конгресите на Българската комунистическа партия през
този период и особено на „епохалния Априлски пленум” на ЦК на БКП от 1956 год.,
с помощта на необходимите държавни институции, започнал грандиозен натиск върху
селяните от Драгушиново за „включване” в редиците на кооператорите. Прибягвайки
до така необходимия партийно-милиционерски произвол, свързан с дори и незаконно
задържане в мазета и арести, широко ползване на физическо насилие и заплахи, и
своеобразни институционални кражби на добитък и последващо изколване на даже и
стелни крави, биволици и овце, към края на 50-те години на XX век кооперирането в Драгушиново вече е факт. И въпреки всичко
остават двама селски стопани, които не подписали съответните „интеграционни”
документи.
Въпреки
невижданите усилия за цялостна метаморфоза, целяща унифициране в съзвучие с
марксистките канони на икономическите взаимоотношения и духовната сфера в
обществата, включени в състава на т. нар. „социалистически
държави”, самият социализъм имал известни различия както в отделните
социалистически държави, така и в отделните региони на съответните страни. Характерна
особеност на социализма в Драгушиново е съхраняването на редица дребнобуржоазни
черти. Така например, макар, че било създадено голямо ТКЗС, превърнато през
80-те години на ХХ век в АПК, в което вследствие на машинното обработване на
земята, използването на подобрени семена, изкуствени торове и пестициди, както
и отглеждането на високопродуктивни породи животни, се стигнало до рекордни
добиви на пшеница от над 450 кг от декар обработваема земя, както и годишен млеконадой
от крава от над 4200 литра, произвежданата селскостопанска продукция в
животновъдството от домакинствата по т. нар. „система за самозадоволяване” през 80-те години, надминала
кооперативната.
Разбира се, за това недалечно време вече е
казано (и изписано) много. Немалко може да се каже и за неговите проекции и в
Драгушиново – и за отчуждаването на селяните от Земята и тяхното превръщане от
макар и дребни буржоа в лумпенизирани пролетарии; и за наложената абсурдна
социалистическа демографска мода, ориентирана към семейства с едно, максимум
две деца, навярно подходяща за градове, изпитвали затруднения в сферата на
жилищното обезпечаване, но обрекла демографските устои на българския етнос на
погибел; и за миграцията към близките София и Самоков, обхванала огромна част
от хората на селото; и за затварянето на селското училище; и за липсата на
свещеник в църквата; и за превръщането на село Драгушиново от жизнеспособна
социално-икономическа единица, способна да пренася своя уникален статус в
безкрая на времето, в своеобразен мотел, селище – спалня, където хората вечер
се връщат, но само да преспят...
Това е просто модерността.
Паметна плоча с имената на загиналите драгушинци във войните за национално обединение на северната стена на читалище "Отец Паисий" гр. Самоков.